Лауреати
- Посещения: 1259
ноември, 2010
Жури: Мария Калинова, Камелия Спасова, Иван Христов
Лауреати
Първа награда - Калин Петров
Втора награда - Петър Денчев, Цветелина Манова
Трета награда - Никола Петров, Андриана Светлинова
Отличени
Ангел Симитчиев
Димитър Калчев
Димитър Манолов
Захари Захариев
Ивайло Динев
Катерина Ламбринова
Катя Митева
Мария Желязкова
Надежда Московска
Оник Мануков
Първа награда
Калин Петров, 24 г.
Сливен
С три метаморфози
„Добрият не умее да спори”
(Лао Дзъ)
Дълго време се чудех
защо избягвам
да се виждам с баба си.
Зная, пак ще настоява строго
ДА НАПЪЛНЕЯ!
ДА СЕ ОСТРИЖА!
ДА СЕ ИЗБРЪСНА!
С тези метаморфози
да се превърна
веднъж завинаги
в „Истински мъж!”
По-късно разбрах,
че най-безпощадният страх
се поражда от
до болка познатото.
Тазобедрените стави на нощта
Тазобедрените стави
на нощта
хрущят.
Розовите храсти
изкълчват
котешките си нокти –
глозга им се онзи
сух скелет
край ъгъла.
Магазинът за мебели
пак е заспал
с отворени очи.
Втора награда
Петър Денчев, 24 г.
София
Писмо от Средиземно море
Спомняш ли си?
От Средиземно море
ти донесох мида колкото
нокътя на твоето кутре.
Отгоре имаше жълто
(най-вече следобед),
лилаво (привечер),
(а сутрин) зелено.
Отвътре нарисувах сърце.
Честно казано
стана малко
разкривено.
(Ако си спомняш)
аз не рисувам добре.
Онзи ден,
(без да съм сигурен –
не беше ли вчера)
я стъпках
(мидичката, колкото
твоето кутре).
Не бях нещастен,
но от сантиментализъм
(и невъзможност да я залепя)
надробих я докрай –
на сол.
Спомняш ли си?
На Средиземно море
(май) бяхме двамата
и солта оставаше в
порите,
ноздрите,
по космите
и косите,
по зърната (своята следа).
Дразнеше (езика) и очите.
Тази мида –
дали не съм я
носил на друга?
На една със зелени
очи или друга с кафяви?
Едва ли има начин
да знаеш, но всичките
бяха с мъничко
гумирано сърце,
тук-там с неравности
от пропадане в искреност
и свалянето на (stone face) маски.
И когато им го кажа –
(следва едно déjà vu)
обиждат се, ей така,
ако ще и чувал да им
нося с миди от Средиземно море.
Всяка от тях,
обаче, гримира се
успешно, дори под
(stone face) маските
си личи къде има
зелено, (драматично)
черно и (artistique) синьо.
Oui, elles ne cessent pas à parler.
Пиша ти това писмо,
за да знаеш, че мида
няма да има, защото е
déjà vu par excellence.
Забравих!
Корабът потъва
(В Средиземно море),
така че и писмо, може би,
няма да има.
Втора награда
сънят на богомолката
събуждам се в леглото на убиец –
с буца в стомаха си и с кръв по пръстите
и няма смисъл да се крия в шепите си
да избягвам лустрото
на светлината, да се
заравям под чаршафите
още потръпващи от скорошен екстаз
утрото е по-мъдро от деня но само
когато устните ми търсят жертва
когато бедрата се разтварят
мокри от нежност
а тялото крещи до лудост
изгаряйки на светлината
в поредния отчаян порив
за копулация
Трета награда
Никола Петров, 23 г.
София
RE: Икар
Научи ме
на изкуството да слизам
методично
бавно
по задник
или лазейки
да слизам
без да се натъртвам
без да се размазвам на паважа
или да ми побеляват кокалчетата
от стискане на парапета
научи ме
как да слизам
както слънце смирено се спуска
към края на улица
както капка дъжд безропотно
потъва в локва
научи ме
как да слизам
а стигна ли веднъж до долу
обещавам:
няма повече да се опитвам
да летя
Трета награда
Андриана Светлинова, 23 г.
София
Преди вечеря
Режа водата.
В корема ме шляпа.
По краищата си цъфти.
Втвърдена на бучки
охлажда промилите.
Сидхарта се смее
и мести вълните.
Сидхарта не пита - строи
от бамбуци землянки.
Където и да поседна
ще пристигна от другата
му страна и в гръб
разбирам къде ми сочи.
По течението е обратно
на заученото дотук
ляво-дясно вървене.
Отличени автори
Ангел Симитчиев, 22 г.
Сливен
***
Изрязвам дупка в слепоочието си
Тригълно спасение
От пластове вибрация
Кръвоизливът оформя спомени
В произволен ред
Гърчове на три сестри
Сивото е имплантирано във всяка
Восъчен съсирек
Симулира грях
Гледам вените си в мивката
Хранят с тялото
Скрития на дъното баща
Последното, което искам
Са децата ти
Да нарисуват спомените ти за мен
В пръстта
Пациентът (Ænima)
не вярва в Хипократовата клетва
в скалпела се моли
нали и него някой ден няма да пощадят
ръцете със скалпели
ръбовете им не затъпяват с годините
утробата им – чист формалин
хладна неръждаема стомана Смърт
казват, така се умирало в XXI век:
на легло не, а на маса
Портретът на моя двойник
той обича да пие
сутринта е спатия
и го стриже
тъй както навремето
са го стригали със машинка
са го пъхали във кубинки
и го пращали да строи
все нещо си
все някъде
моят двойник е капризен трудно се поддава на описание
и единствените сигурни неща са мързелът
и ракията
той обича да пие
и това е толкова сигурно колкото и пълната му нетрудоспособност
тя по обед
се проявява най-осезаемо
по обед тази безпомощност
се сформира от кафето което се спуска по вените –
от кръвното
на безкръвието
на проблемите
той обича да пие
той обича да пие и когато изчегърта следобеда
цифрите шест по циферблатите се лепят за очите му
и отлита
Бавна деконструкция на автобиографията
Изчаквам музиката,
завъртам плочата на пръста си
от луната се спуска игла,
проблясва,
и след краткото скрибуцане,
зазвучава непозната симфония.
Сядам да пиша.
Градът е нощен.
Изпраща нотите си по джаз клубове,
да му изсвирват душата,
през дробовете на
туберкулозни саксофонисти.
Над булеварда,
някой си сменя сърцето
и оставя старото –
в жълта въртяща се торба,
която опитва да контрастира
луната.
Живея във виртуална сграда.
Някой е дешифрирал
сценарий на Чарли Кауфман
и…
го е пригодил
архитектурно.
Авто-матично био-логията: графирам,
нощта,
ножиците
които отрязват будността
и детският глас на един загубен някога,
но
идвъщ
сега сън.
Думите жужaт привличани от светлинта,
блъскат се
във фенера
на умът и прегарят.
От тях остават само късове –
пържена цаца:
Живот. Смисъл.
Какъв е животът на смисъла?
Къс!-че
от плочата…
сега
звучи пиано.
Разбивам стените на детството.
Отвъд тях – Ти.
Косите ти са в прах.
Тапетът с цветята –
от него ти правя рокля
Бягаме боси
през нашата младост.
Рисуваме със синьото
от ходилата ти –
когато бродеше
сама в снега –
нашето небе.
Така те срещам,
когато те е нямало.
Кратко.
Купуват ти билет за Алабашия,
защото светът ти
не понася
нашето
любене,
и крясъците на циклопните ни Аз-ове.
Остарявме на две планети.
Твоята – рисувана.
Моята – написана.
Пращам ти писма.
Ти – картички
откраднато време.
Разминаваме се –
пощальонски.
Умирам разказван
в приказка
на мрачен датчанин,
който не е намерил място за теб.
Опело…
Тишина…
Червеи довършват
последните страници.
Ивайло Динев, 21 г.
София
Искам слънце в стомаха си
когато вечер се досещам
за портокаловите обелки по масата
вместо да ги хвърля в боклука
и след това да запратя по уличния контейнер
аз започвам да ги броя
да броя обелките от портокал
и дотолкова се вторачвам в извивките им
и дотолкова харесвам позицията на масата ми
че ми иде да се гръмна преди да сгреша
преди да сгреша и да ги изям
Катерина Ламбринова, 20 г.
София
3.48
Втренчен в извивката на тялото
изражда тръпки като насекоми по оста
В мъртвото време на нощта, на месеца
Умират в 3.48, но няма луна.
Изпадат в две огънати пространства,
едното невидимо, незначително, несъществуващо,
другото огромно, бедствено, катастрофично
В догми,
в отричане на принципа на удоволствието,
с отрова,
сред ниско летящите птици,
сред десетки пясъчни часовници,
с отегчение, с обвинения
Той остава всичко, което мрази –
противоречивост, дълги изречения и страх от докосване.
Тя също остава,
по пръстите с
миризма на тютюн, по диагонал със сенките.
Катя Митева, 18 г.
Раднево
***
непоносимо добра
ще е тази нощ
ако Юда не се реши да ме предаде или Нерон не дойде и не изгори хълмовете ми
няма да се диша тази нощ ако всички спят спокойно
ако не се свършат хлябовете ако рибите не измрат
и тогава вашият Исус не ще засити лакомите ви стомаси
ако не е изгрее на челото му греха
греха че нас ни има
о божествена грешка твоето име е човек твоят срам твоят срам
Господи
не прощавай на Мариите недей да възкресяваш мъртви
не и тази нощ
защото
уморена заспивам
защото
уморява добротата
не ни отнемай лошото вече не
че няма да има за какво да ти се молим няма да има
за какво да плачем да си режем вените и примка да усучем около врата си
не ни го взимай в близките животи
уморява добротата
Мария Желязкова, 24 г.
Стара Загора
***
Спрях да сънувам,
светофарът заяде на синьо,
и пълноводните улици
удавиха хартиените кораби.
После спрях да ги измислям.
Докато съм ръба в надеждата си,
няма да сънувам,
да пиша хартиени оазиси,
да рисувам мокрия пейзаж на думите.
Когато ъглите на вятъра се съберат,
в една точка за крещене,
ще си измълча някой миг.
И може би,
ще те взема с мене.
един зяпнал
невидими ножици
изрязват емоции
една по една
докато се получи
съвсем симетрична
снежинка
сгъвките си остават
в различни посоки
за да могат
един ден
да полегнат
една в друга
Оник Мануков, 24 г.
Варна
* * *
Тя е паметта на градовете:
на момчето, което плюе в нея,
на жената разляла късо кафе,
на трохите хляб и бисквити от бабата
метнати през прозореца,
на мазния кокал
дъвкан от кварталните кучета,
на цигарена пепел от
скътал се в някой ъгъл ученик,
на пръски от сенна хрема
на чувствителен нос,
на масло от ауспуха на таратайка,
на кръв от бита до смърт проститутка,
на детски сълзи по загубена връзка ключове,
на курешки от площадните нахранени гълъби,
на мъжка нощна страст
в опразнения парк,
на крайници от смазани, твърде бавни гадини,
на черешови чифтове дръжки, от книжния плик
в ръцете на бременна,
на печатарско мастило от раздавани на
крастовище брошури за работа,
на каймак от чашата на дебел възрастен мъж,
на подметки на бебе напишкало се насред пясъчника...
Калта не разказва истории на хората,
бързащи да я изтрият от килима или от крачолите.