Лауреати 2024

 Национален младежки конкурс за поезия "Веселин Ханчев" -
Стара Загора 2024

Четиресет и първо издание

Жури: проф. Пламен Донев, Мирела Иванова, доц. Гергина Кръстева

Наградите бяха връчени на 25 октомври 2024 г. в Художествена галерия – Стара Загора.

ПЪРВА НАГРАДА (статуетка „Златното яйце” и отпечатване на дебютна стихосбирка)

Катерина Росенова Василева, 23 г., гр. София - за цикъл стихотворения (поощрение през 2019 година)

ВТОРА НАГРАДА

Марая Людмилова Миланова, 19 г., гр. София – за „Косата на баба…” и „Без…” (поощрение през 2022 година и втора награда през 2023)

ТРЕТА НАГРАДА

Михаел Георгиев Руков, 21 г., гр. София – за „Колапс” и „Съвременна поема”  (поощрение през 2022 година и 2023 година)

 ПООЩРЕНИЯ:

Велин Петров Пожарски, 18 г., гр. София – за „Кражба”;

Виктор Борисов Хамалски, 17 г., гр. София – за „Очите” ;

Виктория Иванова Червенкова, 16 г.,гр.София – за „Двойката” ;

Габриела Мирославова Маринова, 19 г., с. Твърдица, обл. Бургас – за „Новогодишна равносметка” (поощрение през 2022 година, трета награда през 2023 година);

Гергана Георгиева Борисова, 19 г., гр. Етрополе – за „Най-често губим”;

Йоанна Мариянова Евгениева, 23 г., Търговище – за „Спомен”;

Мелих Месру Осман, 16 г., с. Гърбище, Ардино – за „Прощално” ;

Преслава Орлинова Джонджорова, 21 г., гр. Пловдив – за „Тихи свидетелства” (втора награда през 2023 година);

Силвия Николаева Алексиева, 16 г., гр. София – за „Неродена” (поощрение през 2023 година);

Христиан Николов Папазов, 21 г., с. Ножарево, Силистра – за „Дядо”;

І награда    (статуетка „Златното яйце” и отпечатване на дебютна стихосбирка)

Катерина Росенова Василева, 23 г., гр. София

По-малък свят

Мечтаехме за по-малък свят
като хралупа на семейство катерици.

Свят, в който е събитие вятърът да пълни
стомаха на изпраните чаршафи
и всяко бистро да носи името „Звезден рай“.
Нищо да не бъде по-голямо от крайшник хляб
и от трапчинка на полуусмивка.
Да се събира под гъбите след дъжда.
Свят, малък като чуденето какво да обядваш
и как да оцветиш слънцето,
като привилегията да си говорим за музика.

Мечтаехме за свят с размера на светулка,
в който тревогата се ражда само
от гръмотевиците,
и пишем, без да сме поети,
за нарове, смокини и кокичета.
Мечтай си,
каза ни светът.
И се смали до цев на автомат.
До зениците на разочарованите ни бащи,
до гробовете на деца.

Разбрахме, че са ни излъгали,
че никога няма да видим война –
че никога няма да водим война –
и чудовища в гардероба.
Недораслите ни тела се изхлузиха
от хамаците на безгрижието
и паднаха в кал и руини,
пясъчни мостове,
стени, между които стенем.
Свихме се до ембриони в къртичи дупки.
Очите ни почерняха.
Любопитството написа епитафията си.
Изчезнахме.

Малки, малки, малки
станаха човечетата в нас,
които караха краката ни да тичат
към катеричите хралупи. 4
Гласовете ни угаснаха
и не можахме да простим,

че светулките се оказаха
просто ракети в небе, в което
няма никакво слънце
за оцветяване.

Пейзаж

Слънцето облича оранжевата си рокля
и слага корабите да спят.
Морето нехае и ги отвива,
докато прибира плячката от бреговете си.
Луната е часовник,
винаги настроен в минутата на големия взрив.
Да видиш делфин е произшествие.
Да видиш корабокрушенец – съдба.

Тук крановете хапят небето на мястото,
където ще израсте блокът на новата ти
най-добра приятелка.
Отдавна не сте се срещали.
Отдавна не сте се гмуркали.
Отдавна не се чудите какво мислите
за млечния път.

Четете Кортасар,
но отдавна
не сте играли на дама.

Първата драма
на двукракото без пера:
детството умира
на пресекулки.

ІІ награда

Марая Людмилова Миланова, 19 г., гр. София

***

Косата на баба беше червена
Като японско слънце
Като red(untitled) на Марк Ротко
Като буквите на аптеката

Но някойкраде от червеното на баба
Първоспря да си боядисва косата
Уж доктори, а
„Глава от боя те боли,чуваш ли“
Само аз и леля Зоя не вярваме –
фризьорка от 30 години
Нея трябва да я болят и очите,
И ушите,
И ключиците от тая боя.

А баба с всеки ден побелява
Като стара мартеница
Като критика на „Лавина“
А „АПТЕКА“ все червенее
Как не ги болят главите тези букви?

Без

Излизам от родилното
Бездетен и безженен
Обречен на без
Докрая на живота си
А по стълбите в подлеза са насядали циганки
Хубави и тънки
С дълги ключици
Сигурно многодетни
Не ме закачат
Мъжете им ще се сърдят
Че не ми предложиха юрганите
И черешите
И дългите си ключици за вечерта
Виждат го моето без
Лепнато на челото
Разлято в очите
Почти полазило по техните ключици
…
Циганските очи знаят кога да не питат
Едната ми набута в ръцете торба с череши
Каза:
Без
Да плащаш

IІІ награда

Михаел Георгиев Руков, 21 г., гр. София

Колапс

Ще захвърля новите си дрехи
и ще срина домовете, които съм направил
свои
без да съм заслужил.
Ще спра преди да се удавя
в екзалтираното си желание да стигна всичко,
което не достига, защото знам, че всичко не
достига.

Излъгах за доверието на другите,
за собственото си стабилно равновесие
във времето, в което не живее и един спокоен.
Сънят на всички тях е срутен.

Не мога да им построя подслон,
нито да ги излекувам от лъжите и напразните
надежди,
с които са се опивали с годините.

Не мога, защото не съм видял и едната
четвърт
от живота, който ми е отреден,

и дори една четвърт от това, което те са
преживели.

Не искам и да стигна по-далеч, отколкото ми
се полага –
ще сляза при вълните на морето,
от което никога не съм се раждал
и ще се вгледам във брега поне за час,
докато в дома ми се разбива нова буря,
която ще захвърли всичко във огнището
и стопаните ще хвърлят клечката в отломките.

Съвременна поема

Спрях пиша от безсилие.
Вече разпознавам слабостта
и наивността на всичките си стихове.
Предъвках всяка подредба
и разместих всяка сричка,
но беше напразно, защото беше неискрено.
Откъснах символите от думите
и изтръгнах метафорите от всяко изречение.
Търсих да изразя душата,
без украса, без пречки и сюжет.
Но накрая нямаше нищо.

Поощрения:

Велин Петров Пожарски, 18 г., гр. София

Кражба

крада те
вселенската ти подреденост
не липсва просто така
не я губиш с времето
а аз
съвсем нагло и безцеремонно ти я отнемам

знаеш мислите ми
знаеш как съм
знаеш какво съм
знаеш къде съм се изгубил
само ти

но аз те лишавам от способността
да подредиш това знание

страх ме е отново да ме видиш оголен
страх ме е отново да ме видиш без тънкия
пласт който така добре топли и крие душата
ми
страх ме е от онова което най-обичах
страх ме е от теб
пеперудо
трепет такъв
вятър в миглите
страх ме

Виктор Борисов Хамалски, 17 г.,гр.София

Очите

Очите на забравата. Крайна солена самота.
Зеницата е
центъра на света ми. Тя е тъмен океан мъртво
зароден.
Сред тези две червени кървави луни чезна
най вече. Това
твоите стъклени очи ли са? От тях ухае на
лято. Тогава
червеното искри най много. Неизмерима е
тъгата ми по
теб геометрична е тя. И знаеш ли какво
различавам го най
вече в тези тъмно червени искрящи очи. Тези
фрактури на съдбата ми.

Виктория Иванова Червенкова, 16 г.,гр.София

Двойката

Дълбоко скрити
в стари шкафове, в хола
в един албум,
стои млада двойка,
леко пожълтяла и намачкана.
Облечени добре и усмихнати
гледат те, ама не знаят,
че часовникът тиктака
и че вече всъщност
отдавна ги няма.

Габриела Мирославова Маринова, 19 г.,с.Твърдица, обл.Бургас

Новогодишна равносметка

Спах с 98 жени тази година
каза той
Аз пък прочетох 198 книги
каза другият
след това продължиха с разговор
за мъгливото време тази седмица
а аз разбрах нещо простичко
нито един от тях не е вникнал в това
с което се занимава
и може би това е причината поради която
времето е така мъгливо
Но
не само тази седмица

Гергана Георгиева Борисова, 19 г.,Етрополе

Най-често губим

Човешкото се губи.
То е билетчето от метрото,
което постоянно търсиш.
Малкото копче на сакото ти,
което пуска корени във всяко
улична шахта.
Ключовете,
които остават от топлата страна
на вратата.
Човешкото не е на картата от години,
не си спомням подарих ли го или избягам.
Но усещам,че
още
се
търся.

Йоанна Мариянова Евгениева, 23 г., гр.Търговище

Спомен

стаята е бездиханно тиха
стените са обременени
от отпечатъка на изстрели
таванът е раздран от пукнатини
на които можеш да играеш
вечен морски шах
и никога да не спечелиш
в битката срещу собствения си вид
подът
раздробен на парчета
изгубени в следвоенната обстановка

кой стои зад спусъка

няма значение
щом едно съзнание вече е тихо

Мелих Месру Осман, 16 г.,с. Гърбище, общ. Ардино

Прощално

Оставих играчките си на мрамора,
до последната страница на приказката,
която ми четеше всяка гръмотевична нощ -
скъсах я… заедно с щастливия край,
оставих ти малко парченце хляб
от последната ни вечеря заедно,
оставих ти покани за рождените ми дни,
които никога няма да празнувам,
оставих ти детството си, сълзите на мама,
алкохолните чаши на баща ни…
зарових ги дълбоко в пръстта, до тебе…

Сега играчките ги няма, изпотрошиха се,
парчето хляб се развали, поканите се
скъсаха…
но Луната все още огрява бялото одеяло,
в чиито покои ти издъхна пред моите очи…

Преслава Орлинова Джонджорова, 21 г.,гр.Пловдив

Тихи свидетелства

На юг и кормораните са нечии съседи.
Дресират новия закон – "мълчание".
А аз – да доказвам (на кого?!),
че скуката е някаква жена, завила
драмата като чаршаф за бесене.
Мъжът ѝ през неделя е рибар в посредствена
пиеса.
Билетите за другаде - отдавна разпродадени,
крепящи бюфета и прахоляка отгоре му,
останаха антики.
И аз ще потъна в мълчание.
Неспособна като спомен да докажа,
че съм:
щерка на доведения ми баща – капитана на
сала,
мащеха на разглезената скука,
която така и не се обеси
и сигурно, докато се сгъва като чаршаф на
матрака нощем,
мъжът ѝ улавя златна рибка
и не си пожелава нищо.

Силвия Николаева Алексиева, 16 г.гр.София

Неродена

Няма да те уча да броиш
месеците на кокалчетата на пръстите.
Ще имаш кал под ноктите,
понякога ще гладуваш,
друг път ще преяждаш.
Когато е Великден
калта ще е от гробището,
ще чакаш дъждът да я измие,
така ще знаеш месеците.

Няма да ти кажа кога си родена,
ще го разбереш когато
отдавна ме няма.

Никога няма да съм в ръцете ти,
нито пък ти в моите.
Ще си тръгна,
смъртта има инстинкт.
Ще ме мислиш за жива,
ще чакаш пред вратата.
Ще свикнеш,
ще живееш като мен преди теб.
Все още си в бъдещето,
но не значи,че няма да те има.
Сега познаваш, но не усещаш Бог,
мен може би си представяш.
Аз вече те познавам,
ти си кожата на слабия
и костите на силния.
Сама знаеш,че си неродена,
не си богоугодна,
изживей го заради мен.

Честито на всички наградени и отличени млади автори!

Тази година сред поощрените творби попадна и стихотворение („Дядо”), създадено от изкуствен интелект. Изпратено е от името на Христиан Папазов, 21 г., с. Ножарево, обл. Силистра, който е използвал недействителни лични данни – телефон, място на раждане и адрес за обратна връзка. Обстоятелствата бяха разкрити с имейл няколко дни преди обявяване на резултатите, с цел повдигане на широка обществена дискусия. Организаторите и журито на конкурса оттеглят поощрението на въпросната творба. 

В регламента на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев” обаче ще бъде добавено ново условие – творбите да не бъдат създавани с помощта на изкуствен интелект. В следващите издания от участниците ще се изисква да подпишат декларация, че не използват ИИ при създаването на авторски произведения.

Библиотека „Родина” и Община Стара Загора ще инициират и дискусия по темата с поети, писатели, литературни критици, преподаватели и участници в жури на литературни конкурси, експерти по дигитален маркетинг и авторско право и представители на Министерство на културата.

Дядо

той беше човек от друго време
но всяка вечер превръщаше миналото в чаша
пиеше спомените си
докато не останеше нищо освен тишина

понякога разказваше истории
през алкохолен дим
за младостта си за любовите които
отдавна са се разтворили
като лед в чашата му

но аз виждах тъгата зад усмивката
и знаех че всяка глътка
е опит да избяга от нещо
което никога няма да си признае

той беше повече от чашата в ръката си
беше човек който се опитваше
да намери начин
да живее с тежестта на вчерашния ден