Стихосбирка Съществувам
- Посещения: 1039
Елин Рахнев
Съществувам
Писмо до поезията
Ти, която изплака целия дъжд,
позволи ми да ти кажа,
че съществувам.
Не зная името си
и годините не помня,
но нужни ли са имената ни
в това пътуване.
Катастрофирал гълъб се носи
в несъвършенството
и пада,
перата му - последно предупреждение.
А аз към себе си вървя
с подути вени от съмнение
и с едно остаряло понятие -
достойнство.
Духът на пеперудата полека изветрява
и рисува върху старото небе
картина.
А думите се лутат като гларуси,
объркали посоката
към лятото.
ІІ
Ти, която спука всички кореми,
позволи ми да ти кажа,
че съществувам.
Безсилен съм пред всичко
и искам да се удавя
там, при хартиените кораби на
децата,
и да забравя...
Душата ми - бездомно копеле
тъп уестърн
грешка.
Лилава е смъртта,
лилави са гробарите
и може би лилаво е и съвършенството.
Прегракнали петли
в съня ми кукуригат,
но мен ме няма.
И уличната суета
реже старото небе
на малки порции живот.
Благодаря... Благодаря... Благодаря...
П.С. От думите остана само грозен скелет
и стиховете на поетите,
прострени на балконите, до потниците и до гащите.
. . .
Разтварям се в една метафора
тържествено
тържествено.
Една такава като бунта на снега,
като трапчинка безразсъдство.
Разцъфват вените ми като карамфили
и ми е хубаво.
Прилича ми на смърт,
прилича ми на милион кокичета
с барабани и тромпети.
Движение на течности и кучета,
движение на жили и подметки.
И ти небе - чиния неизмита.
Аз - някакво пияно копеле
банално есенно
банално дългокосо
дойдох -
за да се гавря с миглите на капките дъждовни,
за да се гавря с темето на контрольора на билети,
за да повръщам залезите като леща.
ІІ
Разтварям се сега - отдавна трябваше.
Косматото ми тяло е зелено,
очите ми са гущери.
И все пак мразя те снежинке, падаща
върху бомбето на някой - еди-кой си там,
смирено чакащ градския транспорт.
Движение на сенки и на лиги,
движение на сънища и тротоари.
И ти небе - мухлясала чиния.
Но това не е смъртта,
но това не са милион кокичета
със барабани и тромпети,
а някакво свирепо сгромолясване
върху шкембето ти - живот.
. . .
Побърках се от подлеци и равнодушни типове
и дълго метох коридора на мечтите.
Разбрах, че оцеляват само тихите,
и много ме болеше, Господи!
Отпих от виното, което отлежаваше в сълзите ми,
и станах кораб, впил солената си гръд във сушата.
Бе странно това пътуване за хората
и с жабешки очи ме гледаха, дори ме скубеха.
Но аз не спрях, прилежно този свят прелистих
и влюбих се във пеперудите, окъпали кирливото му тяло.
Мечтаех да отида някъде, където ме обичат -
далеч от това човечество преяло.
И толкоз дълго търсих, че накрая се уплаших
и в кошче за боклук платната си изхвърлих, плачейки.
Нарамих участта си като раница
и във тревите скрих, за кой ли път, душата си.
Останах там, за да дочакам утрото
и пътя ми са освети до посиняване.
За да зашия раните си и да продължа
към мокрите очи на майка ми.
Поетът
От залеза античен - потече нощта и спука главата му.
Доносници звезди забързаха към крехката му памет
и дълго ровиха.
Не текна кръв,
а някаква ръждива тишина.
Разтвори се в устните на този миг
и вече не разбра...
дали Смъртта е нещо изключително.
Кратка автобиография
Съществувам само когато вали -
тогава не припадам от съмнение.
Живея на ръба на няколко мечти
и страдам от хронично притеснение.
Хилав и грозен бягам от себе си
и все се губя нанякъде.
Но не вярвам въобще в смъртта
и си мисля, че е преднамерено шляене.
От няколко снежинки есенни
за цял живот се натъжавам.
Много трудно свиквам с хората -
почти не ги познавам.
Понякога, когато съм щастлив,
в тревата като дъжд се лутам.
И все не мога да усетя -
живея или се преструвам.
. . .
До морето къща - много, много стара.
Жена стои на прага и чака да се вкамени.
Тиктака пясъкът,
пролайват мидите,
мирише адски на оцет.
Два гларуса със ум на пеперуди
смутено рецитират Фотев
и ей така ще остареят.
Дъждът се крие в керемидите,
измяуква нещо,
срамува се, че не е лебед.
И после как да стана музика...!
. . .
Рецитирам очите ти - небето е разтегливо понятие,
вените ми пукат, сред странна смесица
от Малс Дейвис и екзалтирани трамваи,
глаголите дращят черепа ми... човъркат го,
луната хълца,
и аз все ти повтарям, че съм жаба,
футболист, Гарсия Лорка,
че си падам по улични лампи,
че ще се напия до прераждане.
И се давя в устните ти - най-щастливият самоубиец,
и дъждът е само дъжд, само дъжд...
и забравям майка си, баща си, другите...
замлъквам, свечерявам се -
безименно, безмозъчно щастлив.
. . .
Оттук нататък само ще мирише
на развалени зъби и на манджа
и сенки с болнични халати
ще гризят ноктите си.
Луната ще е бабичка капризна
и лигите й ще цъфтят по тротоара -
като гъсеници и фасове.
Оттук нататък всичките ще сме еднакви -
големи некролози с плът и кръв,
с обувки и със анцузи,
перверзно - иронично кашлящи.
Оттук нататък - нещо трябва да се случи!
Оттук нататък - някой трябва да свали небето!
Иначе...!?
ЩЕ се разкъсаме между ръцете и краката си
между жените и жените си
между смъртта и другото
/ох, как се казваше/
и ще се събудим в някой сън
ужасно неподготвени.
Вечност
Две снежинки се любят
върху полицейската шапка.
Уолт Уитман ревнува.
Думите
Открих ги в лишеите на нощта -
голи и влюбени.
Лилавите им колена свенливо
се лющеха от нетърпение.
Луната бе изгаснала и само
се чуваше как деликатно хърка.
Целунах ги...
По миглите, по бузите... навсякъде.
Изгубих ориентация,
полека хлътнах в себе си
и бързо се ракпука кожата ми.
Видях как всичките ми клетки,
оцветени,
превръщаха се в букви,
и бягаха, и бягаха...
Излизаха от всичките им части,
отлитаха нанякъде и после
дъхът им цопваше във тъмното.
Не зная как останах жив -
изпразнен и дрънчащ.
Не бе останало във мене нищо
освен една саката буква,
която не успя да отлети.
. . .
Когато бях малък, едно море се удави в мен.
Оттогава ми има нещо.
Сънувам - плешиви жени
кръгли улици
мравки бунтари
кукуригащи гълъби.
Започнах да пикая в мивките
да се удрям в гърдите
да оспорвам гениите
да се влюбвам в майка си.
А бях толкова възпитано дете - за пример!
Слушах внимателно всички съвети,
носех изгладени панталони,
имах акне по бузите
и една голяма мечта -
да приличам на Джон Ленън.
Но едно море се удави в мен с всичките си кораби.
Полека изветряха очите ми,
изсъхна косата ми.
Започнах да се роня,
да забравям името си
годините,
буквите.
ІІ
Докато ме прибраха в зоологическата градина -
неустановен екземпляр.
Госпожи с големи гърди и малки кученца
ме удряха по задника
и се смееха, смееха...
Избягах оттам и си мислех, че всичко е сън.
Но!
Джон Ленън бе убит,
Битката за вилици и кренвирши продължаваше,
безкрайно тъпи усмивки ближеха достойнството ми,
от утрото капеха гладни врабчета,
човечеството повръщаше минало...
ССамо майка ми беше същата, целунах я и остарях пред нея.
. . .
Преписвам пеперуди - някои казват, че са стихове.
Пия водка с много лунен сок.
Нося тъмни очила против разстройство.
Нещо да съм ви направил?
А!?
. . .
Моите спомени са големи птици, които събличат небето.
Полека разкопчават роклята му, събуват обувките.
Те, грешни птици - прелитащи от битие в небитие,
от музика във хаос. Проскубани от страст,
потящи се като човеци.
... И ровят, ровят - вехтошари, в девствена плът.
А то - набъбва превъзбудено и искащо,
трепти коремът, светят лигите.
Докато се пръснат ноздрите му, дробовете... всичко
и текне някакъв огромен, летен дъжд -
миришещ на кокичета, жени и самолети.
Душата
Сенки лазят тялото ми лепкаво, с топлите си
пръсти го опипват, ближат го с езиците си лигави.
Сенки на поети и на улици, сенки на кокичета и
влакове.
пак сънувам светофари бременни
пак сънувам некролози кучешки
пак сънувам нарисувани дървета
Искам, искам да я изпикая в някоя долнопробна
тоалетна. Сигурно е много малка, сигурно е много
крехка.
И небето тежи повече от чаршафа, и вените ми
рецитират патетично сънища, и по радиото съобщават
за събитията в бивша Югославия, и майка ми - не ми е
майка.
пак се срамувам да вляза в трамвая
пак се срамувам да кажа името си
пак се срамувам въобще да ме има
ІІ
Искам, искам да я изпикая в някоя долнопробна
тоалетна. Сигурно е много грешна, глупава и миризлива,
сигурно е цялата във бръчки - в гнойни рани и във
пъпки.
И се зачерви снегът и стана ябълка.
Понеже някаква снежинка го ядоса,
понеже беше му омръзнало да го възпяват
и само търсеше причина.
И чувстваше се страшно старомоден,
ужасно едноцветен и ограмен,
дори да беше станал дюля
пак нямаше да съжалява.
Искам, искам да я изпикая в някоя долнопробна
тоалетна. Сигурно след това ще ме потърси, сигурно
след това ще и е мъчно. Сигурно ще се превърне
в жаба.
и стъпвам по стрелките на часовника
от ноздрите ми капят вицове
пак се събуждам два пъти!
Фрагменти
Безкръвен като сирене и като влак
цял живот обикалям окото на жабата.
Но не смея да вляза, дори да почукам
защото вътре е Уолт Уитман.
И само суча уличните лампи
като девствена, нахална пеперуда.
Гризя си ноктите, говоря глупости.
Да бъде Есен!
...
Съседите си мислят, че са гълъби,
а всъщност само пушат на терасата.
Да бях със десет килограма повече
щях да ги бутна, щях да ги бутна.
Очаквам нещо да се случи,
но скопен е дъжда и не иска да текне.
И все се къпя във някакви клюки
и ми е мъчно.
...
Държавата понякога ме гали,
понякога ме хапва на закуска.
А костенурките нагоре пишкат -
и правят кръгчета, и правят кръгчета.
Уолт Уитман, моля те, вземи ме
в ръцете си като последна майка.
Защото писна ми да се събуждам гълъб,
а да си лягам таратайка.
. . .
И проскърцва тялото ми хилаво под прозрачната гръд на минутите.
Не е задължително да остарявам, знам, че не е задължително.
Отгоре ми - есенен гларус дъвче пъпа на лятото.
И по-добре така, отколкото да замириша някога,
да се набръчка душата и вкиснат думите в нея.
И аз ли ще съм най-големият глупак - да скубят ушите ми.
Зная - грешниците живеят само напук
и само напук душите си през балконите хвърлят.
И аз ако остана още малко тук - ще я хвърля, но кой ще я хване!
Под тази лепкава и миризлива гръд сега ще се изгубя,
но не е задължително да остарявам, знам, не е задължително.
Отгоре ми - есенен гларус преживя - пъпа на лятото.
. . .
И как ще бъде по-нататък
със този страх от мъртви и от живи!?
Изтичат мислите ми в безпорядък,
препъват се и падат.
Четат ми се стихове, много стихове -
да увисна на думите дори оесен,
да забравя това тяло завинаги,
и после е лесно,
и после е лесно...
Отнякъде чувам гласа на Джим Морисън,
който бродира слънцето
с изтънели устни.
Нещо като прераждане,
нещо като...
Не искам никой да познавам!
От влагата - домати са очите ми,
и в този странен вакуум
от думи, от лъжи и от съития...
Утрото е мръсна ношница,
напикана от страхливите.
Под дюшеците им още има
неказани вицове.
. . .
В дъжда намерих всичко - почти живота си.
Научих се да бъда търпелив
и да го чакам като празник.
Смутен се взирах във копринената плът
и после я рисува -
върху стените и гърбовете на жабите.
И страшно много иска да се люя с него,
но някой пак издаде в мен човека.
И оттогава съм нещо такова -
между луна и мост
между река и насекомо
между карамил и китара
между 3 и 727
между...
Нещо такова...
. . .
Ако пеперудите не станата президенти
цял живот ще си остана в ъгъла
и ще си казвам - нищо
нищо
нищо.
Мечтите ми - малки паяци
ще надебелеят като прасета
и ще грухтят
и ще грухтят...
Докато се пръсне небето
от гадната им миризма.
Ако пенсионират вятъра
цял живот ще си остана в ъгъла
и ще си казвам - нищо
нищо
нищо.
Ще бъда сигурно една огромна кашлица
и толкоз...
Ако някога се стопи снегът в краката ми
няма да издържа
ще забравя нищото.
И ще започна да блъскам главата си в живота
докато стане кокиче.