Лауреати
- Посещения: 1085
ноември, 2005
Жури: Бойко Ламбовски, Кристин Димитрова, Дана Белева
Лауреати
Първа награда - Мария Македонска
Втора награда - Зорница Димитрова
Трета награда - Ванина Иванова
Отличени
Камелия Спасова
Александър Шпатов
Мирослав Христов
Мая Недялкова
Георги Савчев
Асан Хаджипехливанов
Северняк Бряг
Марица Колчева
Мария Тодорова
Момчил Цонев
Първа награда
Мария Македонска, 24 г.
Елин Пелин
Розови кецове
В утробата на розовите кецове
се раждат краката ми,
премръзнали от студа на дългите улици.
Като автобусни спирки мамят
сергиите с вече прочетени книги
почти за без пари.
Там понякога откривам и баща си
с меки корици.
Много е евтин.
Как да не си го купя,
да се сгуша довечера в прегръдките му
между страниците на чаршафите,
които препрочитам нощ след нощ.
Аз също съм там
между думите на чаршафите.
И уж ми се затварят клепачите,
но краката ми са толкова премръзнали,
че сънят не идва и не идва.
Никъде не идва.
Сигурно са му се подкосили от студа краката,
обути в розови кецове.
Или са се зачели в нечий друг баща.
Втора награда
Зорница Димитрова, 22 г.
Монтана
Как
Днес се говори за смирението.
Нямам предварително знание.
Не мога да предположа.
Надявам се да получа знак.
ІІ
Всъщност правя всичко възможно –
до пълно изпъване,
като затегнат докрай ремък.
Ще си купя собствена църква.
Ще затворя всички деца на света в пещера.
После из празните тротоари
ще размахвам ръце,
а дисциплината ще е пълна.
Трета награда
Нефертити от Люлин
Безумният фотограф я бе снимал
от най-кривите ъгли, с най-долното осветление.
Бръчките, с които още не беше свикнала
(защото много отскоро ги имаше),
бяха макро,
и онова петънце на зъба й,
горен трети ляв,
и сивите сенки под тъмно сините й очи;
опита се да я снима дебела,
по-ниска от допустимото,
да я направи някак… нормална…
“Светът не е готов, не и за толкова много…”
мърмореше в тъмната стаичка фотографът,
а ръцете му трепереха от притеснението,
че всичката тая смазваща красота
е излязла от студиото му
и се движи свободно
по улиците
на
София.
Отличени
* * *
издирват се текстове
с предимство са поетесите
с големи дарования
и послание от интимен
характер
или докато едната ръка
държи писалката
другата да не знае
как го прави
Естествени доказателства
I. Естествени доказателства на Хайдушка поляна
Запретна ръкавите на ризата си юнашка
и посред балканската зелена поляна
сложи кървавицата на скарата.
Ще викне, ще запее,
пък после и вино ще сгрее.
II. Охридски естествени доказателства
Белите вълни плискат от вчера.
Зелените вейки зелено висят,
а гърбовете на плажуващите са толкоз червени.
Търсим, гледаме, мислим, намираме.
Ние сме странно обърканите българи,
а всичко е естествено ясно.
III. Natural Proofs
Бял самолет без герб отпред,
Карта зелена- най-тежък багаж,
риза червена прана веднъж.
Пристигна, но още се оригва на
сирене,
краставици,
домати
(наред със други родни аромати)
В света на домата без шопска салата
куп заместители слагат в храната:
пуканки
фъстъчено масло
и кетчуп.
IV. Estestweni Dokazatelstwa 2057
Пътищата отбелязват с bqlo,
равнините - в zeleno,
а градовете, естествено, са в 4erweno.
Ето ги Sofia City, Plovdiv, Bourgas
все важни точки от Euro Atlas.
Изоставена кожа
От другата страна на улицата
ти винаги чакаш моят сън да заспи.
Когато светофарът е откраднат
и всичките следи
водят към мен,
Съблякъл съм твоята кожа.
Платната на онзи кораб,
привидение в очите,
са новите ми дрехи.
Изплетен е вихърът с ефирен конец.
От другата страна
пред витрината на общия ни възел
ти винаги чакаш да отплавам с това,
което трябва да си ти.
Мая Недялкова, 16 г.
Казанлък
Френски филм
Нощта е кратка като минижуп,
защипана със копче от смокини.
Целувката ти пари в мойте сини
мечти, нахвърляни на прашен куп.
Във френски филм посланията спят
и пазят мойта питомница-младост.
Червилото изтръпва пак от сладост
в целувка френска устни щом се спрат.
Екранната цигара е любов,
увила свойта смърт в воал от пепел,
героят е добър, а краят светъл.
Часовникът изтраква послеслов.
Угасва телевизора. Дали
угасва и за мене непознато
неизживяното ми младо лято,
когато вън не спира да вали?
Георги Савчев, 21 г.
София
Зона за розово
още дълго
докато изпеем чалгите
докато изродим изродите
и за другите
за техния свят от стил и бетон
и блясък от мастика в очите
плюем на тихите -
искаме оправен свят
ние сме оправни
още дълго
зона за розово
още дълго
мои цветя на (...)
зона за розово
Асан Хаджипехливанов, 23 г.
Плевен
ТРЕТО ПИСМО ДОМАРИЯ
Мария, при нас сега е лято.
Природата прилича на басмяна рокля
и слънцето - пъргава циганка крачи в полето,
градините са сякаш сочна пазва на момиче
и пръстите на тишината притихват мургави.
Тънка идилия като в сън на пеленаче
и сред нея - моите белокори чувства.
Мария,
каня те в равнината на Мизия.
Тук романтични макове се ветреят,
щурчова песен раздира меридианите
на душата ми
и сред нея - моите луди чувства.
Остави условностите -
чепати камъчета да се изронят,
ела в дъждоцвета на лятото
да прережем с мисъл семафорите от забрани.
Мария, при нас сега е лято
и пръстите на тишината притихват мургави,
ела в антракта преди следващата буря,
когато някъде пак ще екзекутират свободата
/нали знаеш, че има и такива,
които все точат ножове от ярост/.
Мария, по ябълков цвят ти изпратих признание.
Получи ли го?
Северняк Бряг, 21 г.
София
(не)съществуващите от улица с № 17
имам пет приятелки.
четирите не ги познавам
а петата знам че не ми е приятелка.
двете не съществуват
и тях никой не ги познава
но само аз знам че няма как някой да ги
познава.
другите хора си мислят че биха могли да ги
познават.
и очакват да се запознаят с тези двете –
пред кафенето на спирката или в магазина.
другите две от тия дето не ги познавам
може би съществуват - някъде някога
но не съм чула някой да ги познава.
четирите ми приятелки които не познавам –
са непознати за непознатите ми.
никоя от тях не предполага че аз – непознатата
бих могла да ги имам за свои приятелки.
хората си мислят че нямам приятелки
но те няма как да знаят за съществуването
на тези ми четири приятелки
след като те не съществуват.
нещо повече
рускинята – дебелата готвачка от четвъртия
твърди че такива хора съществуват
и обикновено живеят на улици с номер 17.
веднъж я попитах
дали тези улици въобще съществуват
и тя ми отговори –
“сигурно, виж че има цели седемнайсет номера”.
петата ми приятелка
тази за която знам че не ми е приятелка
обича да пере и готви
освен това чука млекаря
всяка втора събота от месеца
когато мъжът й би трябвало да играе карти
но истината е, че през това време
той пък чука жената на млекаря.
никой не предполага кого чука другия
извинете!!
никой не предполага че другия му изневерява.
всъщност не съм сигурна че това е точно така
защото се съмнявам дали петата ми приятелка
не е някоя от четирите, които не съществуват.
истината е, че рускинята от четвъртия е
алкохоличка
и понякога не се чува какво говори
така че всичко това може да не е истина
но вчера, когато се прибирах от работа
с изненада установих че от петнайсет години
живея на номер 17
нещо което
не ми беше правило впечатление до този
момент
после се сетих
че аз всъщност никого не познавам
и си мисля – рускинята може и да е права.
Наводнение във входа
случва се внезапно никой
не го очаква нали все пак
така са замислени всички бедствия:
съседката от горния етаж със жълта
като подводница коса
вика полиция
пожарна
отдела за борба с вредители
и субтропични насекоми
съседът два етажа по-надолу вляво
носи кофа и въже
чорапите му
са измокрени до глезените
екоактивистката я няма
да носи мокри котки само
лудият от втория етаж
строи си кораб
Мария Тодорова, 19 г.
Пазарджик
***
изгризах си ноктите до дъно
и полях цветята
обичам да разлайвам селски кучета
и да тичам боса по нажежения асфалт
когато ми се крещи до полуда
бесове
бесове
бесове
все ме тъпчат в бутилки с вино
и ми запушват устата с коркови тапи
по поляните скитат търсачи на щастие
аз си скубя миглите с пръсти
и поливам очите си с пясък
Момчил Цонев, 22 г.
Габрово
Театър на Сянката
I
Отворената врата.
Леглото в коридора и завивките,
нагънати като бръчки по лицето на Господ.
Огледалото, в което гледа слънцето,
и Сянката гледа.
По терасата и покривите си играят
гълъби, гугутки и строшени капки дъждове.
Подът... и босите крака се опитват
да намерят топла плът в земята.
Терасата... и в саксиите няма нищо.
Пръстта... и ръцете без да я докосват.
Градината на Сянката
се е свила в лявата ръка на небето
и диша –
изначална и несътворена,
тя е само идея в лявата гръд на небето
злокачествена
ІІ
Отворената врата.
Очите в коридора...
и децата се страхуват от стъпките на Сянката.
Очите на другите врати...
и дъхът е затворен зад стените.
Мазилката по стените се срамува, но гледа.
Коридорът и леглото, и завивките, които са
декорът.
Декорът... и публиката липсва, защото няма
друг.
Защото Сянката живее без семейство.
Сянката е модерен човек
самодостатъчен