• Посещения: 4623
Община Стара Загора
Библиотека "Родина"
Къща музей "Гео Милев"

 

Национален младежки конкурс за поезия "Веселин Ханчев" -
Стара Загора 2016

Тридесет и трето издание

Жури: Йорданка Белева, Марин Бодаков, Иван Ланджев

Лауреати:

Първа награда - не се присъжда

Втора награда - Стамена Дацева (отличена и през 2014 година и 2015 година) и Теодора Лалова (отличена и през 2015 година)

Трета награда - Наталия Иванова

 

Поощрения:

Красимир Нейков (втора награда през 2015 година, отличен и през 2014 година)
Айлин Топлева
Валентин Спасов
Момчил Бенов
Стефан Кичев
Лилия Йовнова
Росен Григоров
Александра Недкова
Тереза Петрова
Светислав Тодоров
Цветелина Кюлюмова
Теа Монева
Надежда Тричкова

  • ПЪРВА НАГРАДА

(статуетка „Златното яйце” и отпечатване на дебютна стихосбирка)

Не се присъжда

  •  ВТОРА НАГРАДА

Стамена Дацева, 21 г. Разград

Кръв

Навикът да тека напред-назад
през тялото и нещо
да не спира да ме бута –
без време да попитам къде е краят
и все пак зная: има нещо повече
от чистото поддържане на топлината

едно порязване ще ми покаже
свободата в мириса на въздуха,
но в същността ми е:
да се съсиря и да забравя.

 

Теодора Лалова, 24  г., София
* * * Онова простъргване на часовете

the dream of the house in the house
the dear one asleep in the next room

(из "Криле на желанието" на Вендерс)

Онова простъргване на часовете,
приплъзване на времето, измъкването му изпод
косите ни.
(Досущ като вятъра през юли късно вечер.
Нали го знаеш вятъра. Нали го знаеш юли.
Какви са само тънички, лукави вечер,
готови да завържат липсващо море
по крайчеца на устните.)

Въпросите, ако ги има,
ако въобще решим да им играем старата игра,
са ей такива:
Сънуваме ли къщата във къщата,
сънуваме ли покрива, одеалото, прозорците, които ни отделят от съседите.
Какво сме ние.
Едно гигантско колело, което
тръгва да строшава нотата на вторнишкия дъжд,
(по Кортасар) един циклоп от двама,
уста в уста и нос във нос.

Но още.
Нещо твърде дребно,
мравка,
от вестник лодка,
дума от стихотворение,
нещо, дето всеки да забрави
и всяко утро да превърне в камък.
А може ли моретата да се развържат.

Сънуваме ли къщата във къщата,
или сме само опита на четири стени
да съществуват.

 

  • ТРЕТА НАГРАДА

Наталия Иванова, 24  г., София
Tempus – 3

Времето е обърнат бинокъл
в неопитни ръце –
докато разбереш,
че си го хванал грешно,
вече си видял всичко по-далеч,
отколкото е всъщност

ПООЩРЕНИЯ

Красимир Нейков, 24 г., Варна
Метаморфоза

Останало ли е все още
нещо у теб
което да спася
да не си отива
с гласа на птиците
тихото свистене на вятъра
монотонното вдишване
и издишване

останало ли е все още
нещо мъничко у теб
поне да успее
да ме разруши
докрай


Айлин Топлева, 21 г., Бургас
говоря ти

– нали я знаеш точката,
в която се пресичат два срещуположни трамвая
или онази, в която самолетът се отлепя от земята
или където вълната стига до края си и се връща обратно
нещо се случва точно в тази точка
от толкова време наблюдавам и не зная какво е
но е сякаш ме няма
и едновременно ме има само мен
нещо като живот, разбираш ли...

слушаш ме
и затваряш вратата на терасата,
а стаята вече е пълна с нощ
сядаш до мен и те гледам някак така отвътре навън
знам, че това е онази органична материя,
от която са спомените
после се усмихвам в очите ти
пак така – отвътре навън
и все продължаваме


Валентин Спасов, 22 г., Враца
* * * мерилото в интелекта е


мерилото в интелекта е
да прилепваш устните си една
за друга мирни заедно
да не отваряш прозореца
на омразите си да не
кълвеш в отдавна изгнилото
зелено вярващо в чистотата
на хората
светлото деца е в душичките ви
докато не станете зрели за мразене
консуматори за дишане на чужди въздуси
чертая с черен тебешир площите си за живеене
черно слагате на площите ми за умиране
светлината е докато не изгасне в думите
спрели зад силно стиснатите устни
за да изляза
измивам една врата от асфалта
и излизам от черния си тебеширен дом

Момчил Бенов, 18 г., Плевен

на Хрис

ние сме отломки, звезден прах и синьо.
и сме вечното, което си отиде.
вечното, което е по-здраво и по-силно
от черупките на океански миди.
ние сме най-черните и стари пепелища
и най-омайните и млади ветрове,
загърбили прегърнати предишното,
бленуващи, обичащи (по две).
това сме, дето казват, че го няма.
то всъщност се усеща някъде във ляво –
–    там – топли леко, ала е голямо
и знам, че вечно – там – ще го долавям.


Стефан Кичев, 19 г., София
* * * Писах някога за теб


(– Писах някога за теб само любовна лирика и ти ги четох
в парка от моя молкин, който Стефани ми подари.
– Помниш ли?
– Да, Стеф.
(–      )
(– Стихове, пълни с любов и отдаденост, аз треперех, докато ги четох, треперех,
докато ги писах, значехме..
значеше светът за мен, значехме света един за друг.
Все още.. )

Най-забележимо е в общества, които колективно са се отказали от Бог, най-видно е, че той
не спира да съществува там, а вместо това е заменен с нямането-на-него.
Бездната, отворила се в културата и живота, е изпълнена с нямането-на-Бог, словото,
хвалещо го, е заменено със слово, отричащо го. Църквите са заменени с лекционни зали, в които пламенно го низвергват.
Вярата в него е подменена с вярата в неговото нямане.
Идоли, фалшиви идоли изникват от вонята на липсата на Бог.


(– Лора, остатъка от живота ми няма
да е изпълнен с нямането – на – теб.)


Лилия Йовнова, 17 г., София
Вяра

Денем е пременена като
катедрала – прозорците й
към света са обрисувани
в цветове и цветове и цветове.
Чуват се литургии и изповеди
от сърцевината й, а портите й
изглеждат така внушителни.
Нощем се преоблича като
джамия, ала няма нужда който
и да е да напомня за вечерната
молитва - всички подраняват.
Навярно има нещо в източната й
осанка и екзотични абаносови очи,
което ги прави толкова отдадени.
И до днес никой не е разбрал
коя е нейната истинска вяра.
Само знаят, че трябва да й
се молят на колене.

Росен Григоров, 24 г., София
* * * градът е близо като следващо падение

градът е близо като следващо падение
автомобилите целуват мимолетно златото под тях
и разтапят се в луната
подпийналите млади разговарят на езика ми роден
но без да ги разбирам уви

и дишам полъх на липи цяла вечер уморено
подмамен бях навън от добротата им
въздишка на душа от друга ера потъваща в косата ми
осребрява копнежите по всичко изминало

с невидимата си ръка притискам те към паметта си
пукнатините на времето за мен маловажни са
пътеките на устните ти създадоха
маршрут от разпади из плътта ми
който губи се навътре под лявата ми гръд
ала аз не съм откривател

Александра Недкова, 18 г., София
* * * Купих си хитон от пазара

Купих си хитон от пазара
За церемонията
Помазването на телата на живите герои,
Които тази нощ заминават за Олимп
По-добре да ги бяхте изгорили като мъртъвци!

Копринени макове в хитона ми
Бодат като иглички за събуждане
Сърцето ми, очите ми
Ето ме, свидетели
Кръвта е доказателство за честността ми
Стъпалата ми-увити в корени
Малки, зли парчета плат
Безвъзвратно изгубени на път за Олимп
Аз се върнах
Лодката, която отплава обаче никога няма да пристигне

Часовете се оплитат като жила
остри камъни препъват спартанката в равнината
цял ден лежа в тревата,
защото се страхуваше да влезе в пещерата
сега бяга с последни сили от себе си,
защото тя отказа да бъде вечно жива,
но далече от децата си
(да можеха да я чуят героите пред Олимп сега)
бяга от божественото проклятие и най-страшно обещание
за безсмъртие
за безсмъртие
за безсмъртие

Аз държа в ръцете си ваза от керамика
В нея има ливан и миро, за да помажат живото ми тяло
Моето и това на спартанката
(Ако стигне за церемонията навреме)
Защото аз няма да се поклоня на каменните статуи
Нито пък на Олимп
С изпочупените му стени


Тереза Петрова, 19 г., Велико Търново
* * * падам на коленете си

падам на коленете си
прехапвам езиците на думите си
просъсквам фрагменти от романи,
които не помня да съм чела

падам на коленете си
свирепо налазвам в
соковете на самотата си
проплаквам стонове на пеперуди,
които не помня да съм виждала

падам на коленете си
смело подпирам се на кървавите длани
висящи от тавана на сърцето ми
намирам себе си летяща към влак,
който не помня да съм търсила

падам на коленете си
подивяло рисувам мъгли
в димящи пощенски кутии затворени
гилотината на вината пада върху
обичта ми
опръсквам пространствата с прогнило мастило
впивам очи в пулса на тъгата
и изкормвам като риба
вътрешностите на времето

падам на коленете си
и изпадам в безтегловност
от гърдите ми се изтръгва стон
прераждам се в птица
и политам през вените,
стигам до егоизма,
счупвам крилете си,
събличам перата,
изпсувам всяка минута
прекарана сама в леглото
прибираш се
отнемаш ми всяко вчера
псуваш голотата ми,
псуваш слабите си капиляри
откъм изгрев слънце
имаш дума за идването ми
и тя е “оставаш”.

Светислав Тодоров, 14 г., София
Плетен шал за пролетта

Не зная вишневите цветове
дали сънуват плясъка на птици.
Препуснаха априлски дъждове
и над града размахаха камшици.

И колко дълго вишневият цвят
дъхти в нощта, преди да се отрони.
Струяха в нежния му цветопад
уханията на смълчана пролет.

Растлаха върху улиците тихи
валма от вишневата прежда.
А баба ги събира и наплита
за лятото ми слънчево надежда.


Цветелина Кюлюмова, 19 г., Велинград
На съседката

обичах да гледам през прозореца в кухнята
как на острещния блок на терасата
седиш всяка сутрин и пушиш цигари,
а покрай теб димът образуваше леговище,
в което звяра само чакаше да се скрие
веднъж обаче докато правех салата си спомням
реших да надникна през прозореца
за жалост обаче тебе те нямаше,
а пушека красеше прекрасната ти тераса
така и не те видях повече


Теа Монева, 22 г., Варна
Пореден

Като листче за цигара е,
намираш го трудно
изпод всички други вещи.
Навиваш го лесно,
даже той сам вече е бил
прегънат, но леко.
После гори бързо,
топи се без пощада
изпод начервените
ти устни.
Накрая изчезва,
забравяш го,
просто пореден лист,
и започваш да търсиш нов
сред още съществуващите
облаци дим.


Надежда Тричкова, 23 г., София   
* * * Година по-късно я зърна отдалеч

Година по-късно я зърна отдалеч
да балансира две чанти череши
на “Московска”.

Отиваха й като че градска Темида,
елегантни в ръцете й сякаш
напролет са цъфнали именно там,
толкова нейни колкото малкия,
който грижливо пазеше в себе си.

Оттогава я сънува все така:  
как катери се нагоре към плода
със стълбата заплесната в бедрата й,
в издутия корем...
плодът към плод се качва;
корените нейде долу падат
чак до земната утроба
и заритва червейче
в презряла с късно лято майка.

На сутринта едно и също: тича до
пазара и брои децата,
останали им
неродени.

Конкурсът се организира от Община Стара Загора, Библиотека „Родина” и къща музей „Гео Милев”.
Наградите бяха връчени на 4 ноември 2016 г. в старозагорския Регионален исторически музей.